Последици от неизпълнение на задълженията, свързани с мерките за неотклонение – чл.66 от НПК.
Правото на свобода е основна ценност в съвременните цивилизовани държави. Това право обаче не е абсолютно. Държавната власт защитава обществото и отделният гражданин от престъпни посегателства и предприема мерки когато правно защитените интереси на обществото и на отделния гражданин са засегнати. При извършване на престъпление правото на свобода на определено лице може да бъде ограничено. Това става именно чрез института на задържането поeд стража.
Задържането под стража е най-тежката мярка за неотклонение. То е вид мярка за процесуална принуда. Мерките за процесуална принуда не са санкция или наказание. Те се вземат в интерес на правосъдието с цел правилното провеждане и приключване на делото. Като мярка за процесуална принуда задържането под стража стои близко до наказанието лишаване от свобода. Разликата между двете се състои в това, че лишаването от свобода се изпълнява по влязла в сила присъда, докато задържането под стража се извършва под опасението, че едно лице е извършило престъпление.
Задържането под стража като мярка за неотклонение се взема за престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, когато данните по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.
Задържането под стража според НПК се допуска ако при първоначалното вземане на тази мярка за неотклонение и от доказателствата по делото не се установи противното, когато:
1. обвинението е за престъпление, извършено при условията на опасен редицив или повторно;
2. обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание;
3. обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание.
Това означава, че при наличието на тези хипотези съответният орган е длъжен да наложи единствено най-тежката мярка за неотклонение – задържането под стража – по предвидения в закона ред. Тук трябва да се има предвид, че в този първоначален момент – вземането на тази мярка за неотклонение – дори да съществуват изброените три условия кумулативно, ако доказателствата по делото установяват противното, съответният орган няма да бъде длъжен да определи задържане под стража, а ще трябва да направи избор на мярка съобразно с общите правила на индивидуализация.
Задържаният под стража е задържан по силата на предположение, че той е извършил престъпление. Основанията за задържане под стража са няколко:
– на първо място основание за задържане под стража е наличието на обосновано предположение, че обвиняемият виновно е извършил престъплението – на базата на събран доказателствен материал. Това представлява основанието да се привлече обвиняемия на досъдебна фаза в това му качество. Наличието на обосновано предположение съдът винаги трябва да следи в досъдебна фаза.
– на второ място престъплението да е наказуемо с лишаване от свобода или по-тежко наказание – от това правило следва, че ако деянието е наказуемо с по-леко наказание задържането е недопустимо.
– друго основание е да не се допусне обвиняемия да се укрие
– и последното основание е да не се допусне извършване на престъпление. Последните две основания са били винаги уреждани заедно, но те са много различни по практика. Практиката на съда в Страсбург в това отношение сочи, че опасността обвиняемия да извърши престъпление е най-важния показател или критерий за задържане на обвиняемия под стража. Когато няма риск обвиняемия да се укрие задържането е недопустимо. Дали има такава опасност се преценява с доказателства, събрани по делото. Ако в последствие отпадне опасността обвинеямият да се укрие или да извърши друго престъпление , мярката за неотклонение задържане под стража се заменя с по-лека.
При задържането под стража особено ясно е подчертан в практиката на съда в Страсбург стандарта съгласно , който не може да има абсолютни основания за задържане ( винаги трябва да се вземе тази мярка за задържане под стража). Българският НПК е познавал такива случаи особено до 90 година и поради тази причина имаме две осъдителни решения ( Асенов – срещу България и Величкова – срещу България). През 1993г. се елиминират тези абсолютни основания. Те противоречат на чл.6 от европейската конвенция. Приема се, че съдът трябва да може да решава по вътрешно убеждение. Именно заради това абсолютните основания накърняват чл. 6 на Kонвенцията и вътрешното убеждение на съдията. Действащият НПК не предвижда абсолютни основания именно поради тези причини.
Европейският съд приема, че съдебният контрол върху посегателството над правото на свобода е един от най-ярките принципи на правовата държава. Тази постановка изрично е декларирана в преамбюла на Европейската конвенция за правата на човека и пронизва целият дух на Конвенцията. Европейският съд основателно подчертава, че е възможно едно напълно законосъобразно ограничаване на свободата с течение на времето да се окаже неоснователно. Това е мотивирало европейският законодател още през петдесетте години на миналия век да въведе съдебен контрол върху продължаващото лишаване от свобода – процедурата habeas corpus. Тя гарантира правото на лицето, което вече е лишено от свобода, да подложи на проверка пред съд продължаващото задържане. Европейската комисия и Европейският Съд обясняват абсолютната необходимост от нака наречен ,,последващ” задържането съдебен контрол – ,,причините довели до задържането могат да престанат да съществуват впоследствие”. В една препоръка на Съвета на Европа се подчертава, че задържането под стража трябва да бъде ограничено до минимум, съответстващ на интересите на правосъдието.
При регламента на процедурата habeas corpus законодателят се е ръководил от изискването на европейския законодател за периодичен съдебен контрол върху лишаването от свобода. Такъв ще е налице или когато законодателството предвижда автоматичен съдебен контрол през определени периоди от време или когато предоставя право на обжалване на задържаното лице. Следователно националното законодателство трябва да съдържа едно от тези две решения. Държавата суверенно решава кой от двата подхода да избере- Европейският съд няма правомощието да оценява този избор. Абсолютно нарушение на Европейската конвенция за правата на човека би било въобще липсата на всякаква процедура. За да отговори на европейските изисквания нашият законодател съществено променя регламента на всички форми на посегателство върху правото на свобода в това число въвежда съдебен контрол върху задържането под стража.
НПК не въведе периодичен съдебен контрол ex officio , а отдаде предпочитание на обжалването на задържането под стража от задържаното лице. Така се зачете диспозитивният характер на правото на защита, в частност- правото на задържания да инициира процедурата habeas corpus когато прецени, че интересът му изисква това.
Субект на правото да поиска изменение на взетата мярка за неотклонение ,,задържане под стража” е лишеният от свобода. Производството habeas corpus е предвидено в негов интерес. Затова и процедурата започва по инициатива на обвиняемия или на неговия защитник.
Искането по чл.65 ал.1 от НПК е в интерес на задържания под стража обвиняем – то се прави , за да се възстанови накърненото му право на свобода. В една по-стара редакция на тази норма е съществувала възможността и прокурора да иска изменение на мярката за неотклонение задържане под стража на даден обвиняем. Тук трябва да споменем , че същността на процедурата habeas corpus е тя да защити задържаното лице срещу незаконосъобразно и неоснователно ограничаване на неговото право на свобода. От това следва, че тази процедура е неприложима, когато правото на свобода не е застрашено. Точно такъв е случаят, когато прокурорът желае мярката за неотклонение ,,задържане под стража” да бъде изменена в по-лека. Такова искане не само , че не вреди на обвиняемия , но е и в негов интерес. Именно поради тази причина това противоречи на самата идея на института habeas corpus, поради което това законово полежение не съществува в настоящата наказателно-правна уредба.
Това искане на обвиняемия или на неговия защитник се прави чрез прокурора, който има законовото задължение да изпрати незабавно делото в съда. Т.е. в случая съдът е органът, който разглежда искането за изменение на мярката за неотклонение ,,задържане под стража”. Това е част от изискванията обвинемият да има право на достъп по съд. НПК не въвежда никакви условия за допустимостта на жалбата, нито я обвързва с изтичането на някакъв срок. Обвиняемото лице може по всяко време да поиска преразглеждане на мярката за неотклонение ,,задържане под стража” , която е приложена спрямо него. Това решение на законодателя крие известна опасност за забавяне на разследването и от нарушаването на принципа за решаване на делата в разумен срок по чл.6 от ЕКПЧ. Предвидените в НПК основания обаче за задържане под стража налагат да съществува възможност за незабавно обжалване на задържането. Тук законодателят е длъжен да отдаде предимство на проверката на законосъобразността и основателността на задържането.
Процедура за вземане на задържане под стража на досъдебна фаза -задържаният под стража трябва незабавно да бъде изправен пред съдия – институт известен като habies corpus от Magna Harta. Най-напред през 1993 г. е въведено изискването когато прокурорът задържи обвиняемо лице то да може да обжалва пред съд, но това не е било достатъчно. Днешният вариант е директно съдът да задържа – това положение на закона е въведено с изменението на НПК през 1999г. Прокурорът прави искане пред първоинстанционния съд, и съдът задържа под стража. Съдът изисква лично да му се представи обвиняемото лице . Тази процедура има няколко етапа. Първият етап е прокурорът да направи искане пред съответния първоинстанционен съд и представя делото. Съдът изисква оригиналното дело. В искането си прокурорът трябва да се аргументира. За да направи такова искане трябва прокурорът вече да е привлякъл обвиняемия в това му качество. Това е важно , защото самото привличане предполага наличието на предположение, че лицето е извършило дадено престъпление. Ако обвиняемият няма защитник такъв трябва да му бъде назначен. Това е специална хипотеза на задължителната защита. Ангажиментът да се назначи защитник на обвиняемия е на прокурора. Когато е направил искане пред съда и с цел да може да осигури явяването на обвиняемия пред съда, прокурорът може да задържи това лице за срок до 72 часа . Следва да се има предвид, че този срок не е мярка за неотклонение задържане под стража и този срок не се счита за срок, който влиза в срока на задържането. Това задържане, извършено от прокурора ( това е единственото задържане , което може да се предприеме в наказателен процес от друг орган освен съд) трябва да бъде разглеждано като предварително задържане. Съдът в Страсбург приема какво се разбира под изправяне на обвиняем пред съд – срок от три не повече от 4 дни.
Когато обвиняемият се изправи пред съдия се извършва съдебно заседание. Това заседание е открито. Това заседание е състезателно. На досъдебна фаза няма страни. Тази състезателност в това заседание е особен вид състезателност. Преимуществено тези заседания се извършват в съдебна зала. Състезателността е елемент на правораздаването, а правораздаване в досъдебната фаза няма. Съдията е едноличен и се произнася с определение, което подлежи на изпълнение незабавно. Дава се възможност като следващ етап да се предизвика въззивна проверка по частна жалба или частен протест. Въззивният съд в състав от трима съдии се произнася с определение, което е окончателно.
Втората процедура на съдебен контрол е тази по чл. 65 и се нарича съдебен контрол върху задържането в досъдебна фаза. В тази хипотеза обвиняемият е задържан. Това задържане обаче важното е да не бъде допуснато да е безкрайно дълго. Законодателят обаче е потърсил начин да може периодично съдът да може да взема решение и становище по взетата мярка за неотклонение. На всеки два месеца може да се иска промяна на мярката за неотклонение. В този случай се следва процедурата, посочена горе.
Производството по това дело следва да отговаря на изискванията на Европейската конвенция за правата на човека за справедлив процес. То трябва да бъде състезателно, публично, да осигурява възможност на обвинеямия да се яви лично пред съда, да бъде изслушан, да получи достатъчно информация за данните по делото, да участва в събирането на доказателсва, сам да представя доказателства, да ползва помощта на защитник. Уредбата в ал.3 на чл.65 от НПК съответства на изискванията за справедлив процес. Производството е публично и състезателно – с участието на прокурора и на обвинеямия и неговия защитник.
Според цитираният член делото може да се разгледа в остъствието на обвиняемия ако той изрично заяви, че не желае да се яви или довеждането му е невъзможно поради здравословни причини. Тук следва да отбележим една разлика между първоначалното задържане под стража и института habeas corpus. При първоначалното вземане на мярка за неотклонение ,,задържане под стража” присъствието на обвинеямият е задължително. Това изискване е въведено и е ЕКПЧ, според която съществува изискването лицето, чието задържане се иска, да бъде изправено пред съдията. ЕКПЧ не допуска задържане под стража под никаква форма, без съдията да види и да изслуша обвинемия. Това положение е пренесено и в нашият закон – в чл.64 от НПК, според който явяването на обвинеямия ред съда се осигурява незабавно от прокурора, който при необходимост може да постанови задържане на обвинеямия до 72 часа до довеждането му пред съда.
Пропуск на законодателя е, че в цитираната хипотеза на чл.65 ал.3 и 4 не уточнява кой е компетентният съд и в какъв състав следва да се произнесе. Регламентацията на всички проявни форми на съдебен контрол обаче дава основание да се приеме, че и при процедурата habeas corpus е компетентен съответният първоинстанционен съд еднолично. Още повече , че в следващите алинени на чл.65 се казва, че определението на съда по искане за изменение на взета мярка за неотклонение ,,задържане под стража” може да се обжалва пред въззивния съд.
Справедливостта на процедурата habeas corpus включва и изискването за бързина. Това означава бърз достъп по съд и бързо произнасяне на съда. НПК предвижда бързина и в производството по чл.65. Тя се изразява в това, че съответният орган на досъдебно производство е длъжен ,,незабавно” да изпрати делото в съда. Компетентният съд трябва да насрочни делото в тридневен срок. Съдът се произнася с определение, което обявява на страните в съдебното заседание. С обявяването на определението делото се насрочва пред въззивния съд в срок до седем дни в случай , че има частна жалба или частен протест. Срокът на обжалване на определението пред въззивния съд е тридневен.
Ако се направи сравнение на чл.64 и 65 ще се стигне до извода, че има известна разлика в общата идея за бързо производство.При първоначалното решение за задържане под стража съдът ,,незабавно” разглежда делото. Процедурата habeas corpus предвижда също кратък срок от три дни за насрочване на делото. Обяснението трябва да се търси в разликата между разрешителен съдебен контрол по чл.64 ал.2 и последваш съдебен контрол по чл.65. Разрешителният контрол е произнасяне по искане на несъдебен орган. При последващ контрол съдът се произнася по законосъобразността и основателността на задържане, постановено от съд.
Според чл.65 ал.6 съдът може да определи срок , в който ново искане от задържания или от неговия защитник е недопустимо.Така на съда се дава възможност да ограничи ежедневното подаване на жалби по процедурата habeas corpus. Това изискване е въведено, защото така практика обикновено пречи на нормалния ход на делото и би довела до нарушаване на разумния срок на протичане на делото по ЕКПЧ.
Същевременно законодателят не се отказва от охрана на интересите на задържания. Търси се балансирано решение между гарантиране правата на индивида и интересите на разследването.Законът не закрепва срок , в който обжалването е недопустимо, тъй като това би означавало задържаният да се лиши от право на обжалване в рамките на този срок независимо от промените, които междувременно може да настъпят. Разпоредбата на чл.65 ал.6 предлага един подвижен регламент.Тя не въвежда безусловна забрана за ново обжалване по силата на закона, а дава възможност да се отчитат особеностите на отделния случай. Срокът се определя от съда, който е запознат с делото. Той може да направи обективна преценка за реалните възможности да настъпят промени в обстоятелствата на задържането. Определения от съда срок не може да бъде по-дълъг от два месеца от влизане в сила на определението, с което е потвърдено задържането под стража. Срокът не се прилага при внезапно влошаване на здравословното състояние на задържания. Съображенията за ,,разумен срок” на движение на делото не могат да се поставят пред значимостта на живота и здравето на човека.
Според чл.65 ал.4 съдът преценява всички обстоятелства, свързани със закоността на задържането. Това е проверка по същество на всички въпроси, свързани със задържането под стража – оснонователното предположение за извършено от обвинеямия престъпление, решението за задържане под стража и други. Това обяснява задължението на прокурора да изпрати делото на съда.
Съгласно чл.65 ал.5 определението се изпълнява незабавно след изтичане срока на обжалване, освен ако е подаден протест, който не в интерес на обвиняемия. Това се отнася за случаите, в които задържането под стража се заменя с по-лека мярка за неотклонение. Определението се изпълнява незабавно след изтичане на тридневния срок за обжалване. По този начин законодателят цели да не обезмисли подаването на протест пред въззивния съд.
ЕКПЧ не налага въвеждането на второ ниво на проверка при процедурата habeas corpus. Ако обаче се възприеме двустепенното обжалване, националното законодателство трябва да предостави същите гаранции на задържания, каквито е имал в първоинстанционното производство – публичност, състезателност, възможност за лично явяване и излисшване от съда и т.н. При разглеждането на делото от по-горна инстанция важи и изискването за бързина.
Елементите на справедливия процес са застъпени и в производството пред въззивната инстанция – то е публично, с участието на прокурора, обвинеяемия и неговият защитник. Въззивната инстанция също се произнася в отсъствие на обвинеямия, ако той заяви, че не желае да се яви или довеждането му е невъзможно поради здравословни причини. Текстът на закона изрично казва това.
Уредбата на въззивното обжалване на наложената мярка за неотклонение ,,задържане под стража” се отнася до случаите когато обвиняемият е задържане. Производството е за проверка на продължаващо задържане. Въззивната инстанция се произнася по жалба или протест на обвиняемия.В този случай определението на първоинстанционния съд не се изпълнява незабавно, а се изчаква актът на въззивната инстанция, пред която също трябва д се осигури явяването на задържаното под стража лице. Делото може да се разгледа в осъстивието на обвинеямия само ако то изрично е направило волеизявление, че не желае да се яви или ако довеждането му е невъзможно поради здравословни причини. За тази воля на законодателя говори и понятието ,,довеждане” , което се свързва с положението на задържаното лице.
Актът, с който въззивният съд се произнася е определение в състав от трима членове, което се обявява на страните в съдебното заседание. При процедурата habeas corpus производството по обжалването приключва с определението на въззивния съд. То влиза в сила с неговото постановяване. Обвиняемият запазва правото си отново да направи искане по чл.65 ал.1, стига съдът да не е определил срок по чл.65 ал.6 от НПК, преди изтичането на който обжалването е недопусимо.