ПРАВО НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС И ПРАВНА ЗАЩИТА НА ОБВИНЯЕМИЯ

1111111111 300x300 - ПРАВО НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС И ПРАВНА ЗАЩИТА НА ОБВИНЯЕМИЯКонституцията на страната съществено преуреди материята, отнасяща се до правосубектността на гражданите. Предходната конституция от 1971 г. регламентираше правата и задълженията на гражданите след правната уредба на държавните институции /Народно събрание, Министерски съвет, Държавен съвет, Съд и Прокуратура/ и това съответстваше на концепцията, че посредством защита на държавата се осигурява и защитата на всеки отделен гражданин. Новата Конституция от 1991 г. замени приоритета на държавната организация с приоритет на правата и свободите на всеки отделен човек. С оглед на това, Глава втора “Основни права и задължения на гражданите” е разположена преди правилата относно законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Това е във връзка и с ратифицирането от България на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи през 1992 г. Така се даде силен тласък и на последващо законодателство в страната, предназначено да гарантира по нормативен път правата на гражданите – както естествени права, така и други, уредени от законодателя правни възможности.

         Конституционната норма относно право на защита на гражданите е редактирана във възможно най-широк смисъл. Съгласно чл.56 от Конституцията : “Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник”. Разбира се, конституционната норма е предвидена във връзка с участието на гражданите не само в наказателни, но и в административни, граждански и данъчни производства. Макар, че в отраслевото законодателство защитникът е уреден единствено и само като процесуален представител на привлечените към наказателна отговорност лица. С по-конкретно значение е конституционната норма на чл. 30, ал. 4 :”Всеки има право на адвокатскта защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем”.

         Наскоро влезлият в сила  НПК, приет през есента на 2005 година, изцяло кодифицира материята, свързана с разследване на престъпленията, разобличаване на виновните лица и правилно прилагане на закона по наказателни дела. За разлика от предходния НПК, действащият кодекс предвижда процесуалната фигура на обвиняемия, но не е уредена диференцирана форма за привличане към наказателна отговорност като заподозрян или уличен. Отмененият вече кодекс даваше възможност при условията на чл. 202 заподозрян да бъде конституиран в процедурата по предварително задържане, която се осъществяваше във флагрантни случаи. Уличено лице се привличаше в извършваните от полицейски дознатели бързо полицейско производство и дознание. Заподозряният и уличеният създаваха определени затруднения за процесуалната практика, особено при съобразяване с европейския конвенционен стандарт. Така, при задържане на едно лице последователно по Закона за МВР /административно задържане/, непосредствено след това при предварително задържане като заподозрян и задържане от прокурор преди произнасяне на първоинстанционния съд на досъдебно производство за задържане под стража, кумулативно се постигаше срок на задържане на подозирани в извършване на престъпления лица повече от седем дни, преди изправяне пред съдия. За уличените лица бе регламентирано, че се ползват с правата на обвиняеми, но естеството на полицейското производство не удовлетворяваше това изискване на закона. При унифицираното досъдебно разследване по новия НПК се оказва ненужно привличането на лица към наказателна отговорност в различно качество : като обвиняеми или като уличени.

От съществено значение за правосубектността на привлечените като обвиняеми лица граждани е тяхното право на съдебен процес и осигурената им от държавата правна защита.

Следва да се има предвид, че съгласно чл.117, ал. 1 от Конституцията

на Р България /КРБ/ само съдилищата правораздават. Предвид на това, едно лице може да бъде признато за виновно и санкционирано по смисъла на Наказателния кодекс /НК/ единствено от съд. По този начин при наказателното преследване, осъществявано от държавата за виновно извършено престъпно деяние, правата на гражданите се гарантират от независимата съдебна власт. Това е в диалектическа връзка със стандарта на чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно правото на свобода и правото на сигурност. В българското заководотелство от 80-те години бяха предвидени по законов ред институти, при които бе допустимо структури извън съдилищата да се произнасят по окончателен начин по въпросите на виновността и отговорността. Последният такъв институт, известен с наименованието “Освобождаване от наказателна отговорност с предаване на обществено поръчителство”, бе отменен с реформата на наказателно-процесуалната система от 1999 г. При него в досъдебното производство прокурорът бе оправомощен да установи виновността на обвиняемия и вместо да му се наложи наказание по съответния ред, привлеченият към наказателна отговорност се предава на обществена организация за прилагане на мерки за обществено въздействие и възпитание. По този начин държавният обвинител можеше да решава по окончателен начин въпроса за отговорността, подобно на съд. След промените на НПК от 1999 г. прокурорът може да решава въпросите за виновност и отговорност само в отрицателен смисъл, когато прилага нормата на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК:”Прокурорът прекратява наказателното производство… когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в престъплението”.

         Правото на обвиняемия на съдебен процес е най-добре осигурено за престъпления от частен характер, за които наказателно преследване се реализира по частна инициатива на пострадалия от престъплението. Тези производства се осъществяват изцяло като съдебни производства; т.е. при тях не е предвидено досъдебно разследване с участие на съответни държавни процесуални органи. Досъдебно производство е регламентирано за всички останали престъпления, които се класифицират като престъпления от общ характер. Това предварително производство се осъществява от прокурор и разследващи органи, но законът е предвидил императивни правила, съгласно които, ако държавният обвинител е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съд, и не е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, той следва да състави и внесе в съда обвинителен акт. Българският наказателен процес не предвижда дискреционно правомощие за прокурора да преценява дали да повдигне срещу определен обвиняем обвинение пред съд или да не постъпи по този начин. Дискреционните правомощия не са типични за прокуратурата, а по-скоро за съда. Прокурор може да откаже внасяне на обвинителен акт в съд, напр., когато прекратява производството с оглед на малозначителност на престъплението по чл. 9, ал. 2 НК. Нормата гласи следното :”Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”.

         Видно от горното, правото на съдебен процес е обезпечено за обвиняемия. Прокурорът, който в досъдебното производство е dominus litis, осъществява ръководство и надзор и решава окончателно изхода на досъдебното производство, не може по собствено усмотрение да препятства внасянето на наказателно дело за разглеждане и решаване в съда. Производството може да бъде приключено в досъдебна фаза от държавния обвинител само на изрично предвидени в закона основания. Това не изключва правно уредената възможност на прокурора да внесе делото за разглеждане в съда по диференциран начин. Две такива правни възможности са изрично уредени в законови правила.

След приключване на досъдебното разследване, държавният обвинител може да внесе в съответния първоинстанционен съд предложение за решаване на делото със споразумение или за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78 а НК. Споразумението се изразява във възможност производството да приключи по взаимно съгласие на обвинението и защитата и с одобрението на съда, в посочени от закона случаи /престъпления със сравнително по-ниска степен на обществена опасност на деянието/. При него съдебната процедура значително се съкращава, но това става само с изрично декларирано съгласие на обвиняемия :”Обвиняемият подписва споразумението, ако е съгласен с него, след като декларира, че се отказва от съдебно разглеждане на делото по общия ред “/чл.381, ал. 6 НПК/.

         Освобождаването от наказателна отговорност с налагане на администратилно наказание е институт с предимно превантивно естество. Крайният ефект при него е на привлеченото към наказателна отговорност лице за извършено престъпление да се наложи административна санкция. По този начин да се минимализират отрицателните страни на държавната наказателна репресия, когато с оглед обществената опасност на деянието и на дееца това би могло да се приеме за оправдано.

         Реформата на българската наказателно-процесуална система от 1999 г. въведе още два института с основополагащо значение за осигуряване на обвиняемите лица право на съдебен процес. И двата института могат да се разглеждат като процесуална отговорност, която правораздавателният съд осъществява спрямо прокурора.

         Първата хипотеза се отнася до възможността по жалба на обвиняемия първоинстанционен съд да отмени постановление на прокурора за прекратяване на делото в досъдебната му фаза. По този начин се дава допълнителна възможност на прокурора да прецени и да се произнесе по вътрешно убеждение налице ли са законовите предпоставки за внасяне на делото в съда. От значение в случая е, че когато съдът отменя постановлението, той връща делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона /чл. 243, ал. 5, т. 3 НПК/. Разбира се, съдът не може да указва на държавния обвинител да състави обвинителен акт или предложение за решаване на делото със споразумение или предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по чл. 78 а НК. Контитуционният съд се е произнесъл вече в този смисъл.

         Вторият случай визира правилата на Глава двадесет и шеста “Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия”. Тази част от НПК се състои само от два текста, но те се отразяват особено съществено както върху традиционно познатото на континенталната правна система взаимодействие на съда с прокуратурата, така също и върху правото на обвиняемия на справедлив съдебен працес по чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/. Законовите норми дават възможност на обвиняемия, след изтичане на определен период от време от привличането му в това качество /2 години за тежко престъпление и 1 година за нетежко престъпление/, да иска от съда разглеждане на делото. Когато констатира предпоставките,визирани в правилото на чл. 368, ал. 1 НПК, съдът указва на прокурора в срок от два месеца да преключи производството и да го внесе в съда или да го прекрати. Неизвинителното бездействие на органите на досъдебното производство от там и насетне води до прекратяване на делото от съда. Това има дисциплиниращ ефект спрямо държавния обвинител, което задължава всеки прокурор да съблюдава законоустановените срокове, както когато осъществява ръководство и надзор върху всяко досъдебно разследване, така също и при необходимостта от удължаване на сроковете на това производство.

         Правилата на чл. 368 и 369 НПК се отразяват съществено и върху доказването по делата от общ характер. Обикновено разследванията се бавят с оглед нуждата да бъдат събрани и проверени нови доказателствени материали. Понякога забавянето е обективно обусловено – напр., важни свидетели се намират извън страната и разпитът им е изключително важен за разкриване на обективната истина относно обстоятелствата по делото, но не е възможно да бъдат разпитани в условията видеоконференция или телефонна конференция. Съответните доказателствено материали, обаче, могат да бъдат събрани и в съдебно заседание на първата и на въззивната инстанции и тази възможност трябва да бъде утвърждавана в практиката на държавните процесуални органи. Още повече като се има предвид нормата на чл. 7 НПК, която регламентира централно място на съдебното производство. При извършване на съдебни следствени действия съдът е ангажиран със задачата да установи обективната истина не по-малко, отколкото прокурора на досъдебното разследване. В производството пред съда при това се разгръщат в пълнота всички основни принципи на наказателния процес и така се обезпечават по-добри гаранции за право на защита на гражданите.

         В правата на обвиняемия по чл. 55 НПК се предвижда право на привлеченото към наказателна отговорност лице да има защитник. Съгласно чл. 91, ал. 1 и 2 НПК защитникът е лице, упражняващо адвокатска професия, но в това процесуално качество могат да се конституират съпруг, възходящ или низходящ роднина на обвиняемия. На лицата в съпружески или в роднински отношения с обвиняемия това е признато по морално-етични съображения. По правило, обаче, защитникът е адвокат, вписан в списъка на съответна адвокатска колегия, който съобразно изискванията Закона за адвокатурата от 2005 г. има задължително магистърска образователна степен и квалификация “юрист”. На практика практикуващите адвокати са специализирани в сферата на разични отрасли на правораздаването и правоприлагането, което обезпечава възможността за квалификация, включително в областта на наказателното право и процес.

         Когато се обсъжда осигурената на обвиняемия защита от защитник-адвокат и ефективния достъп до такава защита, следва да се имат предвид разпоредбите на влезлия в сила от 01.01.2006 г. Закон за правната помощ. Този закон е предназначен да рационализира особено процесуалното представителство на обвиняемите по наказателни дела от адвокат. Законът не дублира правила на Глава Десета от НПК “Правна помощ”, а предвижда формула за взаимодействие на национално и на местно ниво между органи и структури на Министерство на правосъдието и Адвокатурата.

         Националното законодателство на Р България не съдържа ограничения за достъпа до правна помощ на обвиняемия, от момента на придобиване на това качество от лицето. Особено важна в тази насока е нормата на чл. 97 НПК :”Защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането на лицето или на привличането му в качеството на обвиняем. Органът на досъдебно производство е длъжен да разясни на обвиняемия, че има право на защитник, и да му осигури възможност незабавно да се свърже с него. Той не може да извършва никакви действия по разследването и други процесуални действия с участието на обвиняемия докато не изпълни това си задължение”. Обстоятелството, че защитникът може да встъпи и преди привличането на обвиняем в предходен момент, е важно. Това може да е задържане от органите на МВР /административно задържане/ или друго фактическо задържане в рамките на висящо производство /напр., задържане с оглед на принудително довеждане, за изправяне за разпознаване или за очна ставка/. Тази хипотеза е регламентирана предвид общото действие на правилото на чл. 56 от Конституцията : “Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник”.

         Ефективният достъп до защитник-адвокат трябва да бъде разгледан и от друга гледна точка – осигурява ли се обективна възможност обвиняемият да се свърже своевременно с адвокат и да си ангажира такъв преди осъществяване на процесуалното действие с негово участие. Защото, ако такава възможност законово не е гарантирана посредством определени правни способи, достъпът до адвокат и въобще правото на защита на обвиняемите по наказателни дела може да остане само добро пожелание и декларация в закона. Най-важни процесуални действия в досъдебното разследване, при които обвиняемият има нужда от правна помощ, са предявяване на обвинението /чл. 219 НПК/, първоначалния разпит на обвиняемия след предявяване на обвинението /чл. 221 НПК/ и предявяване на разследването /чл. 227 НПК/. При предявяване на обвинението разследващият орган предявява постановлението за привличане на обвиняемия и на неговия защитник, като им дава възможност да се запознаят с пълното му съдържание, а при нужда дава допълнителни разяснения; когато обвиняемият не е упълномощил защитник и поиска да организира защитата си, разследващият орган отлага предявяването на постановлението за привличане и разпита на обвиняемия за срок до 72 часа с ново призоваване. При предявяване на разследването, ако обвиняемият не е могъл своевременно да упълномощи защитник и поиска да организира защитата си, ново предявяване се насрочва в срок до 72 часа. За отбелязване е, че както при предявяване на обвинението, така и при предявяване на разследването, когато след 72-часовата отсрочка обвиняемият отново се яви без защитник, такъв служебно му се назначава от органа на досъдебното производство / чл. 219, ал. 6 и чл. 227, ал. 5 НПК/. Това задължение на органа на досъдебно производство е безусловно и не зависи от това – извинително или неизвинително обвиняемият не е успял да си упълномощи защитник в 72-часовия срок. Ако съответният орган в такъв случай не назначи защитник и извърши предявяването без участието на такъв, това се цени като съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуални права на обвиняемия, и винаги е касационно основание за отмяна на присъдата.

         Действащата в страната правна система не предвижда първоначален период, в който обвиняемият да няма достъп до адвокат. Това се отнася и до разпита на лице в полицията, независимо дали разпита се извършва като процесуално-следствено действие във висящо вече досъдебно разследване или в условията на фактическо разследване без образувано наказателно производство. Тук също пряко действа посочената вече норма на чл. 56 от Конституцията.

         Законът за правната помощ регламентира механизъм за денонощен достъп до адвокат, включително през почивни и неработни дни. Глава пета на Закона се нарича “Дежурни адвокати” и там се предвиждат конкретни правила за осигуряване на адвокат на обвиняемия по всяко време на денонощието /чл. 28 – 30/. Дежурният адвокат е предварително вписан в Националния регистър за правна помощ, за което е дал съгласие-готовност да бъде определян за дежурен адвокат по всяко време на денонощието. Във всеки конкретен случай избраният от списъка адвокат веднага престъпва към изпълнение на задълженията си по правната помощ. В чл. 28 на Закона изрично са посочени хипотезите на участие на дежурни адвокати във връзка с наказателни дела : в неотложни случаи по дела за мерки за процесуална принуда и разпити пред съдия в досъдебното производство, както и при административно задържане по чл. 63, ал. 1 от Закона за МВР. Тази норма е във връзка с чл. 21, т. 3 и чл. 23, ал. 1 и 3 от Закона, където се определя, че по наказателни дела участието на адвокат от националния регистър е с оглед извършване на процесуално представителство, а не консултации за постигане на споразумение или подготовка на документи.

         Определянето на дежурен адвокат отново поставя въпроса за осигуряване на правна помощ от квалифициран юрист-адвокат. Законът за правната помощ е регламентирал редица разпоредби в тази насока. Така, чл. 18, т. 3 на Закона оправомощава адвокатските съвети по места да определят адвокати от националния регистър, като във всеки отделен случай се съобразяват с професионалния опит и квалификацията на адвоката, с вида, фактическата и правната сложност на случая, други назначения по реда на Закона и степента на неговата ангажираност. Чл. 26, ал. 4 урежда в изключителни случаи, когато не може да се осигури квалифицирана адвокатска помощ по съответно дело, адвокатският съвет да може да определи адвокат от друг съдебен район, със съгласието на този адвокат. Адвокатският съвет проверява и заверява отчета на адвоката, предоставил правна помощ, и предлага размер на възнаграждението съобразно вида, количеството и качеството на оказаната правна помощ /чл. 38, ал. 2 от Закона/. Това стимулира адвоката да осъществява възложената му правна помощ квалифицирано и на високо ниво. Предвиден е и стимул в обратна насока. Когато адвокатският съвет констатира нарушение на закона или лошо качество на предоставената правна помощ, това води до санкция “заличаване на адвоката от националния регистър за срок от една или три години” /чл. 33, ал. 5 т. 3 и ал. 6 от Закона/.

         Възможността за достъп до правна помощ от квалифициран юрист в рамките на цялото денонощие, от една страна, и правото на обвиняемия и на защитника да се срещат насаме /чл. 99, ал. 1 НПК/, от друга страна, следва да бъдат правилно разбрани. Участието на защитник е състоятелно и обосновано в случаи, изрично предвидени в закона, както и в случаи, когато обвиняемият преценява, че има нужда от правна помощ. Държавният процесуален орган е длъжен в такива хипотези да съблюдава тези законови правила и когато обвиняемият не си е упълномощил защитник – да му назначи. Когато привлеченият към наказателна отговорност има искания в тази връзка, органът трябва да се произнесе, тъй като бездействието му може да бъде оценено като нарушение на принципа за право на защита на гражданите и така да опорочи следващата от там и насетне процесуална работа. В същото време, обвиняемият не може да иска постоянно или през определени кратки периоди от време да се среща насаме със своите защитници. Така е, защото подобно поведение на обвиняемия следва да се приеме за злоупотреба с права и в този смисъл не може да му се признае законен процесуален интерес.

         Наказателно-процесуалната система предвижда хипотези, в които императивно се следва назначаване на правна помощ /адвокат/. Особено характерни в тази насока са нормите на чл. 94, ал. 1 НПК :”Участието на защитник в наказателното производство е задължително, когато :

  1. обвиняемият е непълнолетен;
  2. обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, 

които му пречат да се защитава сам;

  • делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от

свобода не по-малко от 10 години или друго по-тежко наказание;

  • обвиняемият не владее български език;
  • интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има

защитник;

  • когато е направено искане по чл. 64 НПК или обвиняемият е

задържан под стража;

  • производството е пред Върховния касационен съд;
  • делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия;
  • обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско

възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това”. В случаите на точка 4 и 5 участието на защитник не е задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник /чл. 94, ал. 2 НПК/. Обвиняемият в случаите по т. 7, 8 и 9 може във всеки момент на производството да се откаже от защитник /чл. 96, ал. 1 НПК/. Назначеният защитник се отстранява от наказателното производство, ако обвиняемият упълномощи друг защитник. Когато защитник трябва да бъде сменен с друг, това може да стане само по молба или със съгласието на обвиняемия.

         Във всички хипотези на задължително участие на защитник по чл. 94, ал. 1 НПК, когато обвиняемият не си е упълномощил такъв, съответният орган е длъжен да му назначи. Критериите в предвидените случаи са различни. Непълнолетието на обвиняемия и обстоятелството, че той страда от физически или психически недостатъци, се отнасят до нивото на психо-физическото развитие на лицата и в съответствие с това – до необходимостта от засилена защита на техните права и законни интереси. Тежката наказуемост на престъплението, за което се води наказателно производство, a priori предполага фактическа и правна помощ на разследването; в интерес на правосъдието и принципа на разкриване на обективната истина е участието на адвокат, който професионално да разработи и противопостави на държавното обвинение позицията на защитата. Задържането като мярка за неотклонение в арест на следствена служба, в органите на МВР или в затвор, силно ограничава правото на свобода и правото на сигурност, на свободно предвижване и свободно общуване и това няма как да не се отрази на обективните и субективни възможности на обвиняемия да организира и провежда линия и стратегия на защита. Неприсъствието на привлеченото към отговорност лице при провеждане на производството и неговата невъзможност да заплати адвокатско възнаграждение са мотивирали законодателя да осигури при необходимост назначаване на адвокат, с което да се реализира изискването на чл. 6 от ЕКПЧ /Европейска конвенция за правата на човека/ за справедлив наказателен процес.

         Особено важно е въведеното с новия НПК от 2006 г. положение за задължителен адвокат в производствата пред Върховния касационен съд. Висшата съдебна инстанция понастоящем извършва две основни правораздавателни производства. Касационното производство е трета редовна съдебна инстанция, но също и последна. Касационната инстанция е значително ограничена в своите правомощия – тя проверява само обжалваната част от присъдата и само на основанията, посочени от жалбоподателя. Затова най-малкото, което следва да се осигури с оглед правото на защита на обвиняемия в такива случаи е жалбата да бъде написана от квалифициран адвокат, след като той се е запознал със съществото на делото и на присъдата на въззивния съд. Участието в заседанието на касационния съд на адвокат на страната на защитата създава по-добри предпоставки за правораздавателния орган да реши делото законосъобразно и обосновано като последна редовна инстанция.

         Възобновяването е извънредно производство, извънреден способ за проверка и отмяна на влязли в сила присъди от Върховен касационен съд /ВКС/. Предпоставките и основанията за извършване на това производство са изключителни и това налага те внимателно да бъдат осмислени и формулирани в искане пред висшата съдебна инстанция. Напр., съществено изменение на фактическата картина по делото или важни доказателства, които не са били известни на съда, когато делото е било разглеждано в редовните съдебни инстанции. Или обстоятелството, че влязла в сила присъда е основана /базирана/ на неистински доказателства. Наред с това, ВКС по реда на възобновяването може да заличи материалната законна сила на присъда, но ако приеме, че порокът е съществен /чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК/. Това е подчертано дискреционно правомощие на съда и затова за формулиране на същественото естество на нарушението, порока е твърде важна помощта на адвокат с квалификация и специализация в съответната област на обективното право и на процесуалната практика.

         Законовата процедура по назначаване на защитник-адвокат е основно регламентирана в НПК, но по-конкретни правила намираме в Закона за правната помещ. За нуждите на наказателния процес, както и при задържане на лице от органи на МВР по Закона за МВР, решението за предоставяне на правна помощ се взема от органа, който ръководи процесуалните действия, по молба на заинтересованото лице или по силата на закона. Адвокатският съвет уведомява искателя за определения адвокат. Назначеният адвокат може да преупълномощава друг адвокат от националния регистър за правна помощ /чл. 26, ал. 1 и 3 от Закона/. Искането за определяне на дежурен адвокат се прави от ръководещия процесуалните действия орган до адвокатския съвет писмено или по телефона не по-късно от 3 часа преди определения за съответното производство час /чл. 30, ал. 1/.

         При задържане на лице в рамките на висящо наказателно производство или при административно задържане от органите на МВР са установени в Закона за правната помощ норми с императивни изисквания, адресирани до съответните държавни органи. Несъблюдаването на тези императиви влече процесуална и дисциплинарна отговорност за виновните лица. На задържания незабавно след задържането се разяснява правото на дежурен адвокат и съответният орган уведомява адвокатския съвет за необходимостта от назначаване от адвокатска защита. Избраният от списъка адвокат веднага пристъпва към изпълнение на задълженията си по правната помощ. На задържания срещу подпис се връчва копие от формуляр, съдържащ правото му на упълномощен или дежурен адвокат от момента на задържането.

         С промените в българската наказателно-процесуална система от 1999 година се установи правилото, заимствано от чл. 6 на ЕКПЧ, че участието на защитник на обвиняемия е задължително, ако обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това. В новия НПК това е регламентирано в чл. 94, ал. 1, т. 9. По-конкретни правила са посочени в чл. 23, ал. 2 и 3 на Закона за правната помощ :”Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато заподозреният, обвиняемият, уличеният, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. По наказателни дела преценката, че заподозреният, обвиняемият, уличеният, подсъдимият няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, се извършва от органа, който ръководи процесуалните действия, въз основа на установеното имуществено състояние на лицето по конкретното дело”. Заплащането на предоставената правна помощ се извършва от Националното бюро за правна помощ по банков път, въз основа отчета на адвоката. Този адвокат няма право да получава от доверителя си или от подзащитния си възнаграждение и средства за покриване на разходи /чл. 39 и 40 от Закона/. Следва да се има предвид, че бюрото е юридическо лице на бюджетна издръжка – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на правосъдието /чл. 4 и чл. 6, ал. 3 от Закона/.

Автор: Проф. д-р Никола Манев

0
Брой посетители прочели статията
ОЦЕНКА НА СТАТИЯТА
5/5